Обществена тайна е, че не обичам поезия. Вероятно не разбирам, а може би и поезията е доста по-сериозно творчество, отколкото могат да създадат младежите с първите си вопли за живота. Един вид, избягвам да чета неща, които някой е написал за себе си.

Днес обаче успях да отида на готвеното от няколко седмици “Зачитане”. И пичовете ме заредиха страхотно! Видях неща, които не очаквах да видя. И то не само пълната зала…

Доста време вече се боря със стереотипите как хората у нас не четат, как нямало стойностни творци и тъ-нъ. Чак вероятно досаден ставам с това вече. Обаче след края на четенето Ясен Атанасов обобщи по много добър начин: “Радвам се, че видях много социална чувствителност тази вечер.”

Хареса ми погледът към света, който чух там (мда, абсурдно звучи, но с поезията си е така).

Не ми хареса, че закъснях.

Хареса ми, че първото нещо, което видях, беше Иван Ланджев, неуверено разгръщащ “ръкописа” на бъдещата си стихосбирка, в търсене на правилната композиция.

Не ми хареса, че вече бях изтървал четенето на Ясен Атанасов.

Хареса ми, че едно бебе правеше първите си стъпки, под звуците на добра българска поезия.

Не ми хареса, че Стефчо Иванов продължава видимо и ненужно да се притеснява за качеството на своята работа – и като организатор, и като творец.

Хареса ми, че сблъсъкът между 2 поколения поети (Иванов, Ланджев, Джисова – Марков, братята Терзийски, Чолева, Атанасов) всъщност се оказа много добре споен танц.

Не ми хареса, че Красимира Джисова не бе подбрала достатъчно силни стихове, та чак на третото стихотворение успя да се види силата на нейната поезия.

Хареса ми, че в потрошената от годините зала поезията на тези хора звучеше наистина добре със странна, незвукова акустика.

Не ми хареса, че много от книгите останаха непродадени.

Хареса ми, че видях Кито Тодоров.

Не ми хареса… Мне, хареса ми много.

Второто Зачитане (мисля, че) е на 30 март…

Прочети

Ами това е. Седнах си на задните части и направих наръчник за оптимизирано ползване на най-голямата социална мрежа за професионалисти в света LinkedIn.
Книгата е съобразена с характеристиките на българския пазар и със степента на онлайн представеност на бизнеса у нас. Засега не планирам офлайн представяне, но да кажем, че обмислям дали да не направя още 2 подобни издания и да ги издам в печатен вариант.

Прочетете LinkedIn – социалните контакти в полза на бизнеса на специалния сайт.

Прочети

Докато пиша тази публикация, половината от екрана ми е зает от Firefox, а другата – от видеоплейър, който “прожектира” един от любимите ми филми “Имате поща”. Филмът е вълшебен – книги, онлайн комуникация, красива любов. Сюжет-мечта. Тук ставам сантиментален и казвам: много прилича на моя живот

Гледал съм оригиналната лента, по която е правен филмът – “The Shop Around the Corner” от 1940. Там не се говори за книги, а за подаръци. И пак не е съвсем същото. Не съм сигурен защо, но едва ли е само заради холивудското захаросване и онлайн-романтиката.

Сега изгледайте внимателно това видео.

Ще си говорим за онзи елемент от декора, който прави “Имате поща” наистина уникален. Можеш да го гледаш с любимия си човек, можеш да го гледаш с приятели, които умират за аромата на книжно тяло, можеш да го гладаш и home alone. А това е факт, защото филмът се развива в голяма част от времето в… книжарницата.

Не, разбира се, не “книжарница” като в “книжарница за канцеларски материали”. Имах такава в родния ми град. Тя никога не ми достави удоволствието да седна на диванчето в ъгъла, да прочета малко от книгата и ако реша – да си я купя. Градската библиотека? Неее, тя нямаше душа. Или аз не чувствах нейната душа, защото “книжарницата за канцеларски материали” не ме бе научила да мисля по подобен начин. Този абзац е отплескващ се, но важен: научете детето си да харесва книгите като малко, за да сте спокойни после. В книжарницата – да, но заради притегателната й способност, а не насила.

Вероятно времето в книжарницата (разбирайте събирателно за малката семейна книжарничка на Кейтлийн и мегакнижарницата на Джо) не е толкова голямо като продължителност, но е гигантско като ефект. Ето защо:

В сцената веднага след клипчето, което виждате горе, Джо разговаря с помощника си Кевин:

Кевин: Това е Уестсаид. За тях ние сме по-лоши от търговци на дрога. Ще ни намразят.
Ще направят митинг срещу…
Джо: …срещу голямата лоша верига книжарници.
Кевин: Тя унищожава….
Джо: Ценностите им. Но ние ще ги съблазним с голямата си търговска площ, с намаленията си, с удобните фотьойли и с…
Кевин: …с капучиното.
Джо: В началото ще ни мразят, но накрая…
Кевин: Накрая ще ни обикнат.
Джо: Знаеш ли защо?
Кевин: Защо?
Джо: Защото продаваме евтини книги и законни стимуланти. А сега ще сложим голяма реклама: “Елате в книжарница “Фокс” – краят на цивилизацията такава, каквато я позавате.”

Срещу тази част от сценария пък стои следният диалог:

Джо е с двете деца (падат му се леля и брат) в книжарницата на Кейт, докато има четене за деца. Докато плаща книгите, Джо говори с Кейт.

Кейт: Намаленията не са най-важното. Продавам книги отдавна. Започнах да помагам на майка ми, още когато бях на 6 години. Тя не просто продаваше книги. Тя помагаше на хората да станат това което са. Книгата, прочетена в детството
остава за цял живот в теб. Поувлякох се.
Джо: Така е. Накарахте ме да се чуствам… Вълшебно. И майка ви е била вълшебна.

Това е отношението, което се надявам да не изчезне никога. Виждал съм го на много места, за щастие. За съжаление, виждал съм и много места, където подобно отношение липсва. Както каза наскоро Сет Годин, издателите и продавачите в книжарниците трябва да бъдат нещо повече от “в бизнеса с книги” – трябва да обичат това, което правят.

Затова се радвам, че в столична библиотека всяка събота има четене за деца. И се радвам, че с “Дари книга” можем да правим нещо добро за децата, които няма кой да заведе в кварталната библиотека. Вярвам, че и двете неща ще продължат да се случват.

Примерът, който дадох в началото, е изключително важен. Защото показва една съществена и силно плашеща ме разлика: този филм все още не може да се “случи” в България. Именно защото повечето деца у нас израстват с усещания, подобни на моите. По-лошото е, че малките семейни книжарнички като “Зад ъгъла” не са (а и вероятно никога не са били) на мода у нас, а веригите-мастодонти никога не биха имали отношение то на Fox Books Superstore “специална секция за авторите от квартала”.

Прочети

През последната седмица си мисля едно и също нещо. Вярно, между другите неща си го мисля, но то пак не си тръгва. На кого, по дяволите, му трябва Панаир на книгата, който всъщност е едно огромно тържище?

Чети си, Алексчо, книгите и не ни занимавай с глупости, ще кажете. Някои може и да ме обвинят, че цяла седмица пиша и говоря срещу Панаира (което не е точно вярно), но всъщност се опитвам да намеря всички гледни точки по въпроса. Да съм наясно за самия себе си дори. Ползвах всички възможно похвати – допитвах се до директни участници, до издатели, до посетители, в социалните мрежи и на живо, с анкети и дискусии. Не е като да липсваше интерес към този несъмнено важен дебат… И хората са явно наистина разпокъсани в мненията.

Написах някои от тезите си за “Култура”, но още много останаха извън текста. Като например разсъждението дали големите издателства не са тези, които имат интерес просто да продават, да продават и да продават, правейки най-големите щандове, задушавайки по-малките и съвсем бутиковите издателства и предлагайки на читателите масова литература, носена от вълната.

А кой мисли за всички тези въпросни читатели? Някой пита ли ги дали не искат да видят все пак някой от литературните си кумири? А дали случайно нямат нужда от един истински дебат за качеството на съвременната ни литература? Или пък за това докъде България въобще е стигнала със съвременните тенденции в книгоиздаването (щом вече хората предпочитат да си купуват книги от Amazon)…

Въпроси много, отговори никой няма интерес да дава. Както винаги. А именно Панаирът на книгата е мястото, където това трябва да се случи. Там трябва да се случва дебатът за българската книга. Там подрастващите трябва да получат онази сламка, която да затвърди усещането им, че книгите все пак могат и да са интересни, че и полезни. Панаирът на книгата трябва да е времето, когато “големите” в издателския бизнес целуват краката на своите читатели.

Лошото е, че засега целуват само портфейлите им. И не вярвам скоро това да се промени…

Прочети

… от потребителско естество, че издателствата, които полагат добри усилия повече читатели да разберат за книгите им и го правят редовно и с последователни действия, се броят на пръстите на едната ръка.

Прочети